Тебеширен Прах или Думи В Косата

Думите падат по пода Глух звук Мъртви са преди да докоснат земята Изговарям ги и те загиват във въздуха Пиша ги и те изгарят в пепелника И в двата случая от тях не остава нищо Не само другите, и аз ги забравям Забравям и думите, и чувствата

Маговете се страхуват от книгите си Написаните заклинания заживяват в листовете Там те придобиват по-голяма сила от колкото, когато ги произнасят Там те се развиват самостоятелно За жалост чувствата са по-силни  А думите още повече Раждат се и умират по-бързо Живеят по-истински Нараняват по-силно Забравят се незабавно

В стаята си ще окача черна дъска Черна като дупка, пълна с изненади Или като изненада, пълна с дупки Белият тебешир оставя следата си Още първата дума пада на паркета отдолу Не мога да я разбера, прахът се е разпръснал в странни съзвездия Но този път не изчезват Остават в краката ми Всички думи, които искам да кажа, всички чувства, които изпитвам -  в краката ми Смесват се, разбъркват се, объркват се, побъркват се Побъркват ме Побъркват те Не, никого не побъркват Никой не ги вижда Никой не ги вдишва По ничия кожа, дрехи, коси не полепват думите ми Само по мен Мои са А смесените думи се изродяват в нещо друго Не звезди и съзвездия, а планети – аномалии С анормалерн живот И анормални чувства

Завъртам се сред купчинката от думи на прах (Продават се в главата ти, по две за лев) Пеперуди, снежинки, светулки, всякакви глупави метафори се разхвърчават около мен Залепват се по всичко, до което се докоснат А наоколо съм само аз Косата ми побелява Дрехите ми забравят цвета си Покрити са с думи Покрита съм с чувства Поемам дълбоко дъх и те се връщат в мен Навлизат в дробовете ми, в кръвта ми, в сърцето ми (за щастие, то е само изпомпващ кух орган, в ума ми И там се зараждат отново Пиша ги по дъската, трия ги, чувствам ги, пиша ги…Въртя се в омагьосан кръг от тебеширен прах Задавям се от думите Трябва да напръскам с дезифектант Против чувства А след това 24 часа не се влиза 24 часа не се чувства

Хлапе

Детето в мен прозореца отвори,

нахлу луната, чу звездите,

а полъха на вятъра не със косите,

а с миглите се заигра

Затвори той клепачите, засвири,

и заразказва приказки, но не,

не за стари времена,

а за вчера, утре, днес, когато,

когато…е не знам какво,нали

ще стане утре, но детето, то

запомни всичко и, когато,

ще ми каже „Аз успях, не ти“

И ще е право то, защото,

прозорците затворих все пак аз

и щорите до долу спуснах -

не от страх, че ще видят минувачите килера,

а че хлапето дребно във беля,

ще види тях през някаква цепнатина,

че ще ги обикне вместо мен

и с прозореца ще ни обрече на тлен

Долината на Дракона

Драконът се разположи пред пещерата си Изпъна тяло и размаха опашка…

Като всеки Дракон, Пазител на Съкровище, и този е покрит с огнено-червени люспи, които отразяват с неописуем блясък слънчевите лъчи Ако се опитам да го опиша, може би ще успея, може би и ще си представите долината, осветена в кърваво-ррубинен цвят, всяка скала предаваща на съседната топлината, отразена от огромния Дракон Сигурно, без дори да се тормозя да ви разказвам, виждате и небето, черно като…като бурно черно небе (или като много силно кафе с оцветител), заредено с гнева на гръмотевична буря, която с часове е вилняла над други долини, но тук силата на страховитото влечуго я е спряло Светкавиците злобно шибат облаците, но не смеят да се доближат до земята, там пази Пазителят на Съкровището

Но не, всъщност картинката е съвсем различна Люспите на Дракона не отразяват топлината Все пак, знаете, топлина не може да се отрази – нито слънчева, нито душевна, нито каквато и да е, само светлина А светлината втора употреба е студена, лицемерна и зла Скалите не я обичат Не си я предават една на друга от ентусиазъм, а просто за да се отърват от нея Но не успяват Драконът пази Съкровището на входа на пещерата си, красивият му цвят привлича слънчевите лъчи….а всичко около него трябва да се задоволи с нереалния рубинен блясък Нереалният рубинен блясък, който ослепява дори гранитните очи наоколо Казва се “безчувствен като камък”, но това мнение за скалите е много погрешно Те усещат енергията около себе си, поглъщат я, запомнят я, изживяват я отново, превръщат чуждата в своя, водят свой собствен живот А Драконите ги убиват Обгръщайки ги в светлина от лъжа, те спират притока им на чувства, превръщат ги в мъртви купчини от атоми…. и по-лошо Превръщат ги в лицемери, егоисти Никакво усещане не може да съществува покрай един Дракон Дори гняв и омраза Затова и небето не е каквото си го представихте Всъщност е сиво, не студеното оловно сиво, не, този цвят е красив Небето над Долината на Дракона е мъртво, с леко покривало от безжизнени облаци, също толкова мъртви, колкото Съкровището

Да, такава е гледката през деня Няма какво да се види, няма какво да се чуе Само една малка змия се плъзга наоколо Безшумно, опитваща се да не наруши гробната тишина Никой и нищо не я забелязва Драконът е прекалено зает да се грижи за Съкровището си, скалите се къпят под струите на лицемерната светлина, облаците са картинки над долината…

Слънцето се скрива зад далечните планини Огромният “гущер” се прибира в пещерата си Здрачава се съвсем Подухва хладен ветрец Отнася праха и безвремието, довява живот Гранитите си спомнят какво е да чувстваш, да обичаш и мразиш Долината на Дракона е вече съвсем различно място, напълно противоположен свят Студеният въздух се раздвижва, носи шепота на земята, преразказва историите на камъните Огрени от наивната светлина на звездите, те стават също толкова наивни и щастливи, забравят деня и заживяват нощта Но през нощта….змиите спят Малкото влечуго не вижда този нов свят То спи и в летаргията си сънува мъртвата долина А около него се разнасят приказките на събудената земя

На сутринта слънцето отново изгрява Драконът излиза и застава на пост пред пещерата си Долината заспива Нищо не се помръдва наоколо Само дребната змия се приплъзва сред гранитите Отвратена от това място, тя бърза да го напусне Драконът обръща глава да я погледне и отново отправя поглед към Съкровището – малка златна кутийка, в която пази сърцето си…

Ничии рими

Хареса ли ти? Знам

Понякога е трудно да признаеш

и вятъра в косите, любовта

умряла (като всичко хубаво и идва края),

прегръдките, гостоприемния ти скут,

заровените пръсти във косата,

загасналия фас във пепелник

и погледа със гняв пропит

И чудиш се защо

като истерик съм срамежлива,

защо съм като бурята добра,

защо като цветенце ти крещя

и за кого ли римите редя

 

Наркотик

Вдишай

Издишай

Колко е красиво Димът, излизащ измежду устните ти Какви невероятни форми рисува във въздуха В този сив, скучен въздух Образуват се перфектни картини в невиждани цветове Обгръщат те, скриват те от всичко лошо, от всичко грозно и ненужно, от всичко и всички, които искат да те наранят

Но не могат Не могат да те достигнат Красотата на опиянението те пази Очите ти следят чудните извивки на току-що издишания пушек Какво виждаш в него? Душата си? Любовта си? Омразата си? Може би всичките си чувства? Голямата фигура е ненавистта ти, знам А онази, малката, завъртулка? Може би умрялата ти любов към живота?

Да не ти пука

Не си заслужава да обичаш живота, нали и той не те обича Нищо Ти пък обичай нещо друго Напук Обичай нощта, която те скрива от от погледите Обичай писъците на болка и страх, които чуваш всеки миг Обичай да мразиш, обичай да болиш, обичай да нараняваш, обичай да те лъжат, обичай всичко зло, защото вече не е интересно да обичаш красивото и доброто Все пак ти опита, нали? Не се получи Красотата и Добротата са надути фешънки Не искат просто да ги обичаш Това не им стига Чувствата са толкова мимолетни, толкова незначителни Не, не Красотата и Добротата искат да лазиш в краката им, да целуваш върховете на острите им обувки, да им сваляш звезди, да разделяш морета пред тях

Внимавай, клонираните атакуват!Заобикалят те отвсякъде, перфектни, лъскави, еднакви…

Къде изчезнаха истинските образи? Наркотикът догаря в ръката ти Не му позволявай да умре Изсмучи последните му капки живот Влей ги в своя, нека потекат във вените ти, нека докоснат органите ти и всеки от тях да почувства ужаса пред настъпващия край, краят, който ще настъпи с угасването на последната искрица Усетили приближаването на смъртта, те ще заработят като че ли това е тяхната смърт, ще си наваксат за цяото пропиляно време, за всеки миг почивка, летаргия, мързел

Хммм От утре минаваш на хапчета

Изсъхналото цвете

Забравих го

Просто така – на бюрото отгоре;

като ненужен подарък от непознат

Зарязах го – безсмислен боклук

в Галактиката от Боклуци

Под купчините от морета

и над моретата от купчини;

като спечелено на бас,

непотребно стоеше в ъгъла

Не го поглеждах и изсъхна;

бавно пожълтя

Стоп, върни

За цветето ли пиша

или за сърцето?

Чуваш ли?

Туп-туп

Чуваш ли?

Какво е? Сърцето ти?

Сърцето ми?

Съседите отгоре?

Ритъмът на тарамбука?

Капка от чешмата?

Часовникът с махало в коридора?

Крадец по стълбите или бездомника на двора?

Любовта на мама и омразата на друг?

Тръгващият си приятел?

Пристигащият враг?

Чуваш ли?

Туп-туп