Писмо

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
                 с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
                по Филипините,
по едрите звезди
              над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
                     полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
        в доброто
                  и в човека,
в романтиката,
              в празните
                        копнежи?
Ти помниш ли как
               някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
             Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
         и молеха пощада. 
А бяхме млади,
            бяхме толкоз млади!…
И после… после
               някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
         разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
        и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
                  тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано… 
А там –
високо във небето,
               чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
                 като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
                 всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър. 
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
           своя
              слепоочник.
То злобата в сърцето
                   трансформира
в една борба,
           която
                днес
                    клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
              над Фамагуста,
и радостта
         помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства. 
Сега е нощ.
Машината ритмично
                 припява
                        и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
          празните
              химери… 
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
                      тъмен,
да, нашто
        ярко
           слънце
                ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
         опърли най-подире.
Не ще проклинам,
              няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
                   ще се умира.
Но да умреш, когато
                  се отърсва
земята
     от отровната си
                   плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
           да, това е песен!

Никола Вапцаров – Песен (Моторни песни)
На Саламандъра, който тъкмо полетя, и бе ударен в крилото..

от Другата страна на огледалото

Приятелстовото е винаги Ревност, не внимание или търпимост.
Приятелството е Суета и Самодоволство.
Себелюбие и Властност.
Обида и Престъпление.
Приятелството е Нетърпение и Омраза.
То е винаги да изискваш прошка.
То е винаги Лъжи и никога искреност.
То е да си готов да накараш другия да изтърпи Всичко.
Приятелството е вечно Съревнование.
Приятелството е Гордост и Предрасъдъци.
Приятелството е всеки път да Нараняваш.
То е да плетеш Паяжина, в която другият да се задуши.
То е да Откраднеш най-близките му хора.
То е да си толкова конкретен, и все пак Неточен.

Приятелството е Краят на запознанството.
Приятелството е Главоболието след купон.
Приятелството е когато трябва да създадеш живота си отново.
Когато трябва да излезеш от Мрежата.
Когато трябва да се върнеш в Реалността.
Когато започнеш да виждаш неша, които не си си и представял.
Когато започнеш да се питаш неща, за които не си и помислял.
Като
Трябваше ли да напиша „приятелство“ с главно П?

Нека бъде светлина!

Когато увехне цветето
преди да разцъфти ,
когато падне птицата
преди да полети ,
когато мракът
светлината затъмни .
Когато спре земята
преди да се завърти .
Когато те препънат
преди да си прекрачил ти ,
когато те ударят
преди глава да вдигнеш ти ,
когато ти се плаче
преди да си отворил очи ,
когато ти се пее ,
а започваш да крещиш …
Нека бъде светлина !
Нека има цветя !
Нека бъде любовта !
Нека има деца !
Когато се удариш
в решетките на твойта свобода ,
когато мразиш силно ,
а мечтаеш любовта .
Когато падаш ,
и си мислиш ,че летиш
Когато ти се пее ,
и усещаш , че мълчиш .
Тогава…
Нека бъде светлина !
Нека има цветя !
Нека бъде любовта !
Нека има деца.

Подуене Блус Бенд – Нека бъде Светлина…

Ние сме волни, красиви птици без криле.. Но не е важно какво си, а как си станал такъв. Колкото и нежни да са гълъбите, тъжно е да си гълъб. И още по-тъжно е да спреш да бъдеш гълъб. Колкото и красиви да са мимозите, тъжно е да си такова цвете. Или да не си. Не се оплитай в мимозите, котките, гълъбите, жиците… Благодаря, че ми помогна да разбера това. ГГГ

Танка

 

Iezakari
tabi ni shiareba
akikaze no
samuki yue ni
kari nakiwataru.

Далеч от родния дом
застига ме вечер студена.
духа есенен вярът
и диви гъски със крясък
прелитат нейде над мен.

1161 Razni pesni, neizvesten

Tsukuba ne no
mine yori otsuru
Minanogawa
koi zo tsumorite
fuchi to nari nuru.

Води от върховете
naна Цукуба
събира Минанодава
и в бездна от любов
превръща се реката.

Йодзей Ин, Госеншю

Aki no ta no
ho no he ni kirau
asakasumi
izu he no kata ni
waga koi yaman.

Nakyde li
shte izcheznesh i ti,
lyubov -
kato utrinna mygla
nad esennite nivi.

Иванохиме но Оокисаки
Manyoshu, 88

Kimi matsu to
waga koioreba
waga yado no
sudare ugokashi
aki no kaze fuku.

Очаквах те,
изпълнена с копнеж,
а есенния вятър
полюшваше
бамбуковите щори.

Хуката но Оокими
Manyoshu, 488

Komu to iu mo
Konu toki aru o
koji to iu o
komu towa mataji
koji to iu monoo

Очаквам ли – не идваш,
често пък идваш нечакан.
Не чакай,
когато ми казваш,
какво да очаквам…

Оотомо но Ирацуме
Manyoshu, 527

Waga yado no
yukagekusa no
shiratsuyu no
kenu gani motona
omoyuru kamo

В моята градина
капчици бяла роса
разделят се
с вечерните цветя
и страдат като мен.

Каса но Ирацуме
Manyoshu, 594

Umi yama mo
hedataranaku ni
nani shika mo
megoto o dani mo
koko da tomoshiki

Не ни разделят
планини и морета,
но защо ли
рядко се срещаме,
малко си говорим.

Оотомо но Саканоуе
Manyoshu, 689

Yami naraba
ube mo komasaji
ume no hana
sakeru tsuku yo ni
idemasaji to.

Да беше мрак,
навярно бих разбрала,
ала не идваш ти
и в тази лунна нощ,
когато сливите цъфтят.

Ки но Ирацуме
Manyoshu, 1452

Akihagi ni
okitaru tsuyu no
kaze fukite
otsuru namida wa
todomekane tsumo.

Като роса
от есенно хаги
при полъх на вятър
сълзите
ронят се безспир.

Ямагучи но Оокими
Manyoshu, 1617

Koi shinaba
koi mo shine to ya
wagimoko ga
wagie no kado
sugite yukumaru.

Щом умираш от любов,
умри тогава -
нима това ми казва тя,
когато отминава
портите на моя дом.

От сборника на Хитомаро
Manyoshu, 2401

Otomera ga
tama mosusobiki
kono niwa ni
akikaze fukite
hana wa chiritsutsu.

Вън на двора -
девойки в кимона,
обшити с бисер.
А духа есенният вятър
и капят цветовете…

Асукабе но Оокими
Manyoshu, 4452

Kokoroguki
mono ni zo arikeru
harugasumi
tanabiku toki ni
koi no shigeki wa.

Понякога
мъка застила душата -
в такива дни
сред пролетни мъгли
блуждае любовта.

Оотомо но Саканоуе
Manyoshu, 1450

Kaku koimu
mono to shiriseba
yube okite
ashita wa kenuru
tsuyu ni aramashi o

Да знаех,
че мъка има в любовта,
бих станал роса -
нощем да се раждам,
да умирам сутрин.

От сборника на Хитомаро
Manyoshu, 3038

Aki no no ni
hito matsu mushi no
koesunari
ware ka to yukite
iza toburawan.

Сред есенно поле
едно щурче
в любовен унес пее.
Дали за мен е песента -
при него ще отида.

Неизвестен автор
Kokinshu, 202

Sasa no ha ni
oku shimo yori
hitori neru
waga koromode zo
sae masarikeri.

Студена е сланата
по листата на бамбука,
но от нея по-студена е
възглавката
през самотните ми нощи.

Ки но Томонори
Kokinshu, 563

Kimi ya koshi
ware ya yukikemu
omooezu
yume ka utsutsu ka
nete ka samete ka.

Ти ли дойде при мен,
аз ли отидох при теб?
Вече не знам
кое е истина, кое е сън.
Спя ли, или съм будна?

Неизвестен автор
Kokinshu, 645

Kakikurasu
kokoro no yami ni
madoiniki
yume utsutsu to wa
yohito sadame yo.

Не знае вече
объркането ми сърце
как истината
от съня да различи -
други питай за това.

Аривара но Нарихира
Kokinshu, 646

Iro miede
usturou mono wa
yo no naka no
hito no kokoro no
hana ni zo arikeru.

Докато разцъфне
и клюмва вече -
изменчиво е
цветето, наречено
влюбено сърце.

Оно но Комачи
Kokinshu, 797

Asajiu no
ono no shinohara
shinoburedo
amarite nado ka
hito no koishiki.

Дори буйната трева
не скрива дълго
стеблата на бамбука.
И аз не мога вече
да крия любовта си.

Санги Хитоши
Gosenshu, ІX

Akenureba
kururu mono to wa
shirinagara
nao urameshiki
asaborake kana.

Знам -
ще угасне денят
и ще дойде нощта,
но все пак
не обичам зората.

Фудживара но Мичинобу Асон
Gosenshu, ХІІ

Ima wa tada
omoi taenan
to bakari wo
hito-zute nara de
iu yoshi mo gana.

Ще трябва
да се разделим -
дори тези думи
не мога вече
да ти кажа насаме.

Сакьо но Дайбу Мичимаа
Goshuishu, XII

Waga sode wa
shiohi ni mienu
oki no ishi no
hito koso shirane
kawaku ma mo nashi.

В открито море
даже при отлив
скрити са скалите -
нима той ще види
сълзите ми скришни

Ниджьо Ин но Сануки
Senzaishu, XII

Naniwae no
ashi no karine no
hitoyo yue
mi o tsukushite ya
koi wataru beki.

Една случайна нощ,
по-къса от тръстика
в залив Нанива,
а за теб ще мисля
през всичките си дни.

Кока Моннин но Бетто
Senzaishu, XII

Mika no hara
wakite nagaruru
Izumi-gawa
itsu mi kitote ka
koishi karuran.

Бърза река Идзуми
през равнината Мика.
Неспокойна е реката -
и тя навярно
търси своята любов.

Чюнагон Канеске
Shinkokinshu, 996

Wasureji no
yukusue made wa
katakereba
kyo o kagiri no
Inochi to mo gana.

За обич вечна
ми говориш, но няма
такава любов.
Искам днес да умра,
да си отида обичана.

Гидо Санши но Хаха
Shinkokinshu, 1149

Из Класическа японска поезия, Съставителство и превод Братислав Иванов

PS. Никой да не се шашка, не съм филмирана, просто това ми хареса ^^