Ти не знаеш как рими мислех за него,
не знаеш какви цветя му творях.
Не знаеш как исках да скачам със тебе,
не знаеш и как чаках онзи път.
Ти не знаеш цветовете какво означават,
не знаеш какво означавам и аз.
Не знаш, че ти си онзи никой,
не знаеш как стиховете писах под бас.
Но сигурно знаеш, че важен ми беше,
по-важен от него дори.
И сигурно знаеш, че помня тогава,
най-хубавата вечер в света.
И знаеш, че мразя да викам,
че заради теб пропищях града.
Знаеш, че няма какво да ти искам.
Знаеш, че няма какво да ти дам.
Знаеш за година как животът се стече,
помниш как удължи се мигът.
Знаеш – ценен приятел ми беше,
зная че отмина това,
знаеш – няма нужда да влизаш в моите филми.
Дай ми фас, прегърни ме и просто до там.
Абе пак спрях цигарите..
Една Изгубена Приказка
Никой не знае, но в книжката на Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц“ има още една история. История, по-тъжна от тази за пияницата, и развиваща се преди тази за лисицата. Това е изгубената приказка за двама приятели, която разплакала човека, на когото е била посветена.
На астероид 331, последния преди Земята, малкият принц срещна двама приятели.
- Здравейте. – поздрави той учтиво – Кои сте вие?
Двамата приятели не му обърнаха никакво внимание, те бяха прекалено заети в своя си разговор.
- Здравейте. Кои сте вие? – повтори малкият принц, който никога не се отказваше, щом зададеше някакъв въпрос.
- Има ли значение кои сме? – обърнаха се към него двамата приятели – Важното е, че сме двама и сме заедно.
- Но какви сте все пак? – запита отново малкият принц.
- Ние сме приятели..
- ..достатъчни сме си един на друг..
- ..и не се нуждаем от още хора. – отговориха двамата приятели като се допълваха взаимно и пак игнорираха малкия принц.
Възрастните са наистина много, много странни – помисли си той – Но може би аз и моята роза сме дори по-странни, аз никога не бих бил достатъчен за нея.
Натъжен и замислен, малкият принц отпътува от тази планета, където от него нямаше нужда.
Честит Рожден ден, Бохи и Рю (:
Нали знаеш..
Знаеш ли, понякога се сещам за теб.
А знаеш ли, понякога – не.
Знаеш ли, понякога ми липсваш.
А знаеш ли, понякога – не.
Знаеш ли, понякога още те обичам.
А знаеш ли, понякога – вече не.
Знаеш ли, понякога искам да те целуна.
А знаеш ли, понякога – не.
Знаеш ли, понякога те помня.
А знаеш ли, понякога – не.
Знаеш ли, понякога те забравям.
А знаеш ли, понякога – не мога.
Знаеш ли, понякога искам да те ударя.
А знаеш ли, понякога – не.
Знаеш ли, понякога искам да ти се обадя.
А знаеш ли, понякога – не.
Знаеш ли, понякога тъжа, че съм забравена.
А знаеш ли, понякога – не.
Знаеш ли, понякога искам пак да се сгуша в теб.
А знаеш ли, понякога – не.
Знаеш ли, понякога искам пак да чуя лъжите ти.
А знаеш ли, по-често – не.
Знаеш ли, сега искам да прочетеш това.
А знаеш ли, всъщност – не.
Знаеш ли, понякога искам да те видя.
А знаеш ли, понякога – не.
Знаеш ли, понякога те чакам.
А знаеш ли, понякога – не.
Нали знаеш, това не е писано за теб..
Жасмин
Помниш ли жасмина? От който не ни пораснаха гърди? Цъфнал е. Не онзи, не. Този не мирише на ацетон. Може би е втора употреба? Или пък попопен. Липстваш ми. А дори няма кой да ми напомня за теб. Животът обича, Момчето Без Очила обича, кой знае какво правят Комичката и Момчето Със Синята Шапка. А гълъбът приритва в предсмъртна агония до замръзналата чешма (добре де, не е замръзнала). Само два овода от време на време прелитат наоколо. „Ти помниш ли морето и машините?“ Какво море, какви машини, заеби. Спомни си мен.
ГГГ
Искаш ли..?
Как го направи?
Защо го направи?
Знаеш, не това искам..
А какво искам?
Теб искам..
Ти искаш ли ме?
22.08. 2008
Писмо
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!…
И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…
А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Никола Вапцаров – Песен (Моторни песни)
На Саламандъра, който тъкмо полетя, и бе ударен в крилото..
May I call you Anna-Maria?
Слънце ли грее,
дъжд ли вали,
вятър ли вее,
бели мъгли,
сняг ли навява
преспи
тъга…
Анна ми дава
свойта ръка -
вървиме ние двамата:
аз – малкия,
тя – голямата,
пет пари не даваме -
приказки си съчиняваме…
Стефан Цанев „Малка приказка за това как се родиха тези приказки“
из „Анини приказки“
Бъди какъвто си
Родил съм се, изглежда, много надарен -
поне така родителите ми твърдят за мен.
Уроци по пиано, чужд език, солфеж
и техникум дори завърших с пълно 6.
И ето че тогава семейният съвет
събра се и реши да въведе във мене ред.
„Без диплом“ – каза тате -“в живота не върви,
бъди добро момче, залягай и учи“.
О о о-о без диплом не върви
О о о-о залягай и учи
О о о-о без диплом не върви
О о о-о залягай и учи
О ооо
Бях цели два сезона кандидатстудент,
но не ми достигна балът с един процент.
Започнах да работя, свирех в ресторант -
семейството въздъхна: „квартален музикант“.
Веднъж едно момиче във мене спря очи,
усмихнах се и вместо фа изсвирих ми,
а тя ми каза: „о, не, ще бъда утре в 5
във белоснежна рокля пред пети райсъвет“.
О о о-о ще бъда утре в 5
О о о-о пред пети райсъвет
О о о-о ще бъда утре в 5
О о о-о пред пети райсъвет
О ооо, хей-хей-хей-хей…
Смутено й пошепнах: „Вместо Менделсон
не е ли по-добре да чуем Ролинг Стоунс?“,
но тя категорично ми отвърна: „Не“
и мило се усмихна: „Бъди добро момче“
О о о-о вместо Менделсон
О о о-о да чуем Ролинг Стоунс
О о о-о вместо Менделсон
О о о-о да чуем Ролинг Стоунс
О ооо
Подстригах си косата без излишен шум,
а след това от втория етаж във ЦУМ
си купих нови дрехи, съвсем по моя ръст…
и ето че на рок’енд’рола сложих кръст.
Момичето ме срещна със поглед променен
и сякаш си отмина ***
Костюмът ми е точно и добре стои,
но по-добре да бъдеш такъв, какъвто си.
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си…
Тангра – Бъди добро момче.mp3
3 1/2
на думата
бившприятел
най-трудно
е
да
произнесеш
„бивше”-то
Иван (Ементал/Бьорн) http://emental.wordpress.com/2008/04/29/264/
Извинявай, че те цитирам без да те питам (ще те питам след като те цитирам, обещавам^^), просто не намирам друг начин да кажа, че не искам повече да ми се налага да казвам това мъртво „бивше“
