..да пеем за любов и алкохоли,
вместо да повярваме, че сме тореадори..
Жасмин
Помниш ли жасмина? От който не ни пораснаха гърди? Цъфнал е. Не онзи, не. Този не мирише на ацетон. Може би е втора употреба? Или пък попопен. Липстваш ми. А дори няма кой да ми напомня за теб. Животът обича, Момчето Без Очила обича, кой знае какво правят Комичката и Момчето Със Синята Шапка. А гълъбът приритва в предсмъртна агония до замръзналата чешма (добре де, не е замръзнала). Само два овода от време на време прелитат наоколо. „Ти помниш ли морето и машините?“ Какво море, какви машини, заеби. Спомни си мен.
ГГГ
Писмо
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!…
И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…
А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Никола Вапцаров – Песен (Моторни песни)
На Саламандъра, който тъкмо полетя, и бе ударен в крилото..
May I call you Anna-Maria?
Слънце ли грее,
дъжд ли вали,
вятър ли вее,
бели мъгли,
сняг ли навява
преспи
тъга…
Анна ми дава
свойта ръка –
вървиме ние двамата:
аз – малкия,
тя – голямата,
пет пари не даваме –
приказки си съчиняваме…
Стефан Цанев „Малка приказка за това как се родиха тези приказки“
из „Анини приказки“
Бъди какъвто си
Родил съм се, изглежда, много надарен –
поне така родителите ми твърдят за мен.
Уроци по пиано, чужд език, солфеж
и техникум дори завърших с пълно 6.
И ето че тогава семейният съвет
събра се и реши да въведе във мене ред.
„Без диплом“ – каза тате -„в живота не върви,
бъди добро момче, залягай и учи“.
О о о-о без диплом не върви
О о о-о залягай и учи
О о о-о без диплом не върви
О о о-о залягай и учи
О ооо
Бях цели два сезона кандидатстудент,
но не ми достигна балът с един процент.
Започнах да работя, свирех в ресторант –
семейството въздъхна: „квартален музикант“.
Веднъж едно момиче във мене спря очи,
усмихнах се и вместо фа изсвирих ми,
а тя ми каза: „о, не, ще бъда утре в 5
във белоснежна рокля пред пети райсъвет“.
О о о-о ще бъда утре в 5
О о о-о пред пети райсъвет
О о о-о ще бъда утре в 5
О о о-о пред пети райсъвет
О ооо, хей-хей-хей-хей…
Смутено й пошепнах: „Вместо Менделсон
не е ли по-добре да чуем Ролинг Стоунс?“,
но тя категорично ми отвърна: „Не“
и мило се усмихна: „Бъди добро момче“
О о о-о вместо Менделсон
О о о-о да чуем Ролинг Стоунс
О о о-о вместо Менделсон
О о о-о да чуем Ролинг Стоунс
О ооо
Подстригах си косата без излишен шум,
а след това от втория етаж във ЦУМ
си купих нови дрехи, съвсем по моя ръст…
и ето че на рок’енд’рола сложих кръст.
Момичето ме срещна със поглед променен
и сякаш си отмина ***
Костюмът ми е точно и добре стои,
но по-добре да бъдеш такъв, какъвто си.
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си
О о о-о бъди какъвто си…
Тангра – Бъди добро момче.mp3
3 1/2
на думата
бившприятел
най-трудно
е
да
произнесеш
„бивше”-то
Иван (Ементал/Бьорн) http://emental.wordpress.com/2008/04/29/264/
Извинявай, че те цитирам без да те питам (ще те питам след като те цитирам, обещавам^^), просто не намирам друг начин да кажа, че не искам повече да ми се налага да казвам това мъртво „бивше“
Goodbye lonely
Скучаеше Просто нямаше какво да прави Нямаше нищо, нищо Облече се, нарами безформената си чанта, нахлупи огромните слушалки – и изчезна Отиде в своя си свят Където всичко е или много красиво, или ужасно Няма „половинчати работи“ Отиде в своя си свят А, да, и излезе по улиците Подминаваше хората по тротоарите, блъскаше се в по-невнимателните, заобикаляше пейките, не разбираше смеховете, не виждаше гълъбите В света, в който беше, няма такива второстепенни неща Постепено започна да се връща в реалността Чакай, какво става? Не искаше, беше толкова по-хубаво в другия свят Ооооо, ясно защо…. Но той ли е, или не е? Той е, нали? Не, май не… Той е Но не е Не е същият Като тогава Сега е прегърнал друга Трябва глътка бира За успокоение Не действа Малко ром за смелост? Мнеее Мента за злоба?
Не ми стиска да кажа всичко, както си е Но и ти не заслужаваш Гроздето ли ми е кисело, или съм реалистка? И да ти кажа, не ме разбираш И да ти намекна, не спираш Сигурно е страхотно да ме нараняваш Всъщност не Ти въобще не разбираш, че ме нараняваш
Dear Diary
Удрям по изпънатата кожа Удрям по клавишите Музиката гърми из стаята ми Не успяват Нито едно от тези неща Не могат Не могат да ги заглушат Думите Думите, които тя каза Думите, които той не каза Думите, които той запази в тайна Думите, които той не чу Думите, които и се причуха
Поднасям шишенце с лак за нокти към лицето си Вдишвам аромата на ацетона Изпълва ме Изпълва ме изцяло Но не може да прогони другия аромат Вдишвам отново Главата ми се замайва И споменът избива още по-ярко Още по-осезаемо
Пръстите ми се спускат по клавиатурата Странно усещане Казвам нещо, без никой да го чуе и разбере Наистина ли всичко става толкова бавно? Или е от ацетона в ума ми? До одеве нещата ставаха по-бързо от колкото можех да ги осмисля Сега не мисля, но и те не стават Или лакът не ми е повлиял? И всичко си е от мен? Да, май е това Забравих какво щях да пиша За усещането, което не мога да забравя? Майната му на усещането Майната му на аромата Майната им на думите На всичките думи
Искам балонче Не знам защо За да го спукам, може би За да унищожа нещо което мога, вместо нещата, които не мога Или пък за да си помечтая още малко Примерно как летя Нали само децата летят А аз реших да порастна Оказа се, че не си заслужава Късно е Ацетона горчи Клавишите не ги боли Музиката не ме удря в отговор Къде е тук детския свят Без въпросителна На въпрос без отговор не се отговаря
Спукайте сапунените мехури
В кутията с какао 